Изследване за отвлечените добруджанци в Молдова преди 110 години и лични спомени представя писателят изследовател от Добрич Георги Казанджиев

На научната конференция, посветена на 110-годишнината от откарването на добруджанци в румънските лагери в Молдова по време на Първата световна война писа-телят изследовател от Добрич Георги Казанджиев представя в доклад свои изс-ледвания по жестоката тема и лични спомени.
„Разглеждам негативните резултати за България, получени на тъй наричания все още Бу-курещки мирен договор от 1913 г. Разглеждам отношението на руския и австро-унгарския император към българския цар Фердинанд I и жестокото наказание, наложено над Бълга-рия и най-вече над добруджанския народ.Наблягам на ролята на румънските власти, тях-ната жестокост и нехуманност към добруджанци и неговата интелигенция в навечерието на Първата световна война (1914–1918 г.). Отбелязвам колко са откараните от всяко доб-руджанско село и град.В тая жестокост попада и бащата на моята майка – дядо Димитър Иванов, на 52 години, който по един невероятен начин успява да се отърве от тая жестока месомелачка и да се завърне при своята многобройна челяд. Все още са в ума ми жесто-ките разкази за храната, за въшките, болестите и убийствата, извършвани над откараните”, пише Казанджиев.
„През 1913 година завършват Балканската и Междусъюзническата войни. Започва тъй на-ричаният и до днес Букурещки мирен договор. Българският народ със своите нрави и сво-бодолюбие, със стремежа си за самостоятелност и единение, е непознат по това време от чуждите дипломати, които го вземат за неспокоен и буден народ. Смятат го за несдържан и недисциплиниран. Погледнато отстрани, това дори е вярно, но по принцип българите са много търпелив народ. Нещо повече, когато знае, че правото е на негова страна, него нищо не може да го спре и за да го постигне и защити, е готов да стигне до крайност, и той се чу-ди – защо неговата истина се оспорва? На него никой досега не е могъл, не е успял да му внуши, че само в гражданския живот правото е в сила, а че силата е право в политика-та. България е доведена в Букурещ с белезници на ръце. По време на преговорите дипло-мацията на европейските държави, и то предимно на Великите сили, и най-вече на имперска Русия, проявява абсолютно късогледство и недалновидност. Като че ли Русия въобще не е заинтересувана какво се твори на зелената маса.
Натрупаните негативни моменти по отношение на цар Фердинанд, Русия в своята ненавист по отношение на него наказва много жестоко България, която в тоя момент, обградена от своите врагове, е напълно безпомощна. По тоя начин със своите действия Русия сама става унищожител на своето чедо – Балканският съюз, който тя сама създава по свой почин. Тук, в Букурещ, Русия допуска фатална грешка. В стремежа си да отмъсти на цар Фердинанд, тя допуска да бъде наказан цял един народ. Тя допуска неправда не срещу нейния суверен, а срещу България, срещу нейния народ, макар че винаги е „манифестирала“ своята лоялност към тоя народ. Ако Русия не беше проявила такава несправедливост спрямо България, тя не можеше да не бъде чута, в нея не можеше да не се вслушат Румъния, Гърция и Сърбия, за-щото всичко каквото получиха до тоя момент, те дължаха на Русия. За възстановяването на Балканския съюз – рожба на руската политика, повече не можеше да се мисли поради факта, че България не можеше да не държи сметка, не можеше да забрави и никога няма да забра-ви за несправедливостта и алчността, проявени против нея от нейните бивши съюзници, насърчавани най-вече от своята покровителка – Русия. Такава всъщност е и политиката на Австро-Унгария.
В Букурещ, двете Велики сили – Русия и Австро-Унгария, проиграват в своя стремеж да от-мъстят на Фердинанд и в неговото лице на българския народ, своята съдба. За да подскаже още повече омразата си към Фердинанд, руският император Николай II, непосредствено след сключването на Букурещкия мирен договор, се среща в Констанца с румънския крал Карол I и му подарява жезъла на маршал от руската армия. Цялата тогава българска общест-веност вижда в тоя жест на руския император демонстрация и имперска недалновидност и надменност над окастрена, унижена, но непобедена България. “.
След завършването на Балканската и Междусъюзническа война (1912 – 1913 г.) прослави-лите се в тежките битки добруджански полкове – Осми конен полк, 20-и пехотен Добру-джански и 46-и пехотен Добруджански, които написаха с цената на много жертви и героич-ни подвизи своята славна история, започват да се завръщат по своите родни места, които вече се намират в пределите на една коварна чужда държава, която по брутален и недостоен начин нанася жесток удар в гръб, за да принуди агонизиращия си съсед да му отстъпи един от най-богатите си и плодородни кътове – Южна Добруджа. Добруджанските войници се завръщат по своите домове унизени, но непобедени.
Южна Добруджа е под румънска власт. Завърналите се войници се сблъскват с едно разбито стопанство. Румънските власти започват поголовна реквизиция, поголовно ограбване на зърнени храни, домашен добитък. Завареното население е буквално на ръба на оцеляването си. Уволнени са всички селски, общински служители, в това число и бирниците, а на тяхно място са назначени румънци. Още в първите дни на робството въз основа на българските данъчни списъци и регистри са изработени румънски такива. Добруджанци са заставени за срок от десетина-дванадесет дни да заплатят данъците си за цялата 1913 година, въпреки че те са изплатени на българските власти. Румънските власти предприемат и много други ре-форми в ущърб на добруджанското население.” ДТ
Продължава на 3 стр.