Петко Киряков Петков, по-известен като Капитан Петко войвода

Петко войвода е роден на 18 декември (6 декември стар стил) 1844 г. в българското село Доганхисар, разположено на 26 километра от Дедеагач в Беломорска Тракия. В родното му село при даскал Лефтер, 15-годишният Петко се научава да пише и чете на български с гръцки букви. Майка му се казва Груда Кокаличева от съседното на Доганхисар село Тахтаджик, а баща му е Киряк Петков. Има 8 братя и сестри. След като турците убиват брат му Матю и братовчед му Вълчо, на 6 май (Гергьовден) 1861 година той излиза предводител на чета хайдути в гората, за да мъсти. Скоро 7-те момчета хайдути ликвидират убийците на Матю и Вълчо и главния виновник бахшибейския чифликчия Мехмед Кеседжи бей. На 16 юни 1861 година, при село Бахшибей разбиват турската полицейска потеря, водена от известен в околията с жестокостта си кърагалар, като убиват 2-ма и тежко раняват още неколцина турци. След още две успешни битки с потерите през месец август, четата им става легендарна.
На 6 януари 1863 година една потеря от 130 души заптиета и башибозуци открива и загражда станалите вече деветима хайдути край село Исьорен в Еноската кааза. Двама са убити, а Войводата (Голям Петко), Петко Радев (Малък Петко), Комньо Стоянов от Доганхисар и Стоил Атанасов от Исьорен са ранени, пленени от турците и хвърлени в затвора в Гелибол. Организират бягство, но са заловени и преместени в Солун в затвора „Канлъкуле“ (Кървава кула), известна днес като Бялата кула. След като устояват на инквизициите и отричат всичко, турците решават да ги прехвърлят в Драма. По пътя хайдутите напиват заптиетата и успяват да се освободят, но скоро при една турска засада всички освен войводата са пленени.
През 1864 г. новата чета завързва едно след друго кървави сражения. На 10 юни се сражава при старата Момчилова крепост Буруград и езерото Буругьол, Ксантийско. Девет дена по-късно – в планината Саръкая, Маронийско, където четата не само дава отпор и отблъсква потерите, но ги и преследва. Одринският Вали паша, силно обезпокоен, праща срещу четата Осман ага, кърагасъ в Одрин, получил своя бинбашийски чин за победата си над на Ангел войвода. Въпреки че превъзхожда в жива сила 20 пъти хайдутите, Осман е бит и опозорен от Петко войвода и пашата го хвърля в затвора. Следват успешни сражения с турците в планините Карлък и Шапкъна, в околностите на Гюмюрджина – на 30 август и на 28 септември.
През есента на 1864 година българският войвода, привлечен от гърците за борба срещу Турция, напуска Беломорието и пристига в Атина. Тук става слушател във Военното училище. Предприема революционна агитационна обиколка в Македония, след което заминава за Италия. В началото на 1866 се среща с Джузепе Гарибалди и отсяда в дома му, където двамата организират прочутата „гарибалдийска дружина“ в състав от 220 италианци и 67 българи, която участва в Критското въстание. При пристигането си на остров Крит, на българския революционер е възложена мисия с малък самостоятелен отряд да действа в района на планината Шилик. Тук Петко войвода отново се проявява като храбър и смел ръководител и си спечелва званието „Капитан“. След потушаването на въстанието напуска острова без да капитулира пред турците. Пребивава в Александрия, в Марсилия и в Италия. Известно време се установява в Атина, откъдето разпространява възвание към сънародниците си за освобождение на целокупното си отечество.
На 12 май 1869 г. Капитан Петко войвода събира четата и от Атина тръгва по море към българския беломорски бряг. Пътьом преоблечени като низами „правят инспекция“ на турския гарнизон в крепостта Сир остров Митилин (Лесбос) и благополучно 3 юни 1869 година пристигат в Енос при устието на река Марица. През лятото на 1869 г. четата пет пъти влиза в бой с турската жандармерия в околностите на Дедеагачката, Еноската и Кешанската кааза (околии) и отново успява да отблъсне турските сили.
След опит за покушение над войводата, поръчан от силния местен феодал чифликчията Хакъ бей, на черкезите от село Коюшепе, на следната 1871 г. във февруари 100 души хайдути нападат и запалват селото, избити са всички черкези, а жените и децата са прогонени. Около месец след това Петковата дружина води бой с турците при същото село, на 18 юни – в околностите на съседното черкезко село Акходжа и на 12 август в гората Курудаг срещу многоброен башибозук и низами. Тук 22 дни ожесточено се бранят и успяват да се измъкнат, като дават един убит и войводата е леко ранен в крака, срещу убитите от тях 30 жандарми и един юзбашия. След поредния неуспех еноският каймакамин Тахир бей започва репресии над християнското население. През есента на 1871 г. те стават особено ожесточени, докато лично войводата не се промъква преоблечен като ходжа при Тахир бей и го „вразумява“. Репресиите са прекратени.
В 1872 г. одринският валия изпраща срещу четата Арап Хасан, който скоро е пленен от Петковите четници. Животът му е пощаден срещу освобождаването на всички задържани по затворите с обвинение, че са Петкови помагачи и приятели. Пашата в Одрин само двадесет и четири часа след това освобождава всички тях от Одринския затвор, а на 30 юли 1872 година каймакамът на Фере Мустафа Сусам в свое писмо до Петко войвода го признава за „самоуправен владетел“ и му плаща „налог“ 6000 златни турски лири. Това де факто е капитулацията на одринския валия. Дружината се структурира със свои бойна част – „четници“, тилова част – „ятаци“, разузнаване – „шпиони“, счетоводство – „каса“, снабдена е с добро оръжие и с палатки – „чадъри“ подобно на турските части. Тя фактически става въстаническа военна част в Беломорието.
В 1873 г. четата става въстаническа. Нарича се „Първа българска родопска дружина“, с устав (от 23 април) и печат с надпис „Тракийска Р. Бълг. дружина“ (Тракийска революционна българска дружина), който е още от 1870 г.
В 1874 г. на 16, 17 и 18 януари, а след това на 22 февруари в планината Чандърда, Еноско, Капитан Петко само с 15 свои хора отблъсква 120 турци. През първата половина на 1874 година към заптийските потери на кърагаларите се присъединяват и войскови части. През май и два пъти през юни Петковата дружина, като извършва марш по 30 километра за денонощие в един месец води бой, първо с цял табор войска в Димотишко, след това с башибозуци в Кърджалийско, накрая пак с редовна войска на 30 юни в Гюмюрджинско. Следва нападение върху Дедеагачката железопътна станция заради издевателствата на немеца Хумберт върху работниците. Хумберт е глобен 450 златни лири и покорно спира безобразията си. Това вдига на крак Цариград и лично Одринският валия предвожда 2000 щика войска плюс целия башибозук и всички каймаками от вилаета срещу четата, но напълно се проваля, като единственото му геройство е, че обявява 5000 лири награда за главата на войводата, изтормозва християнските села и изгаря гората Шейнаркурусу до родното село на Петко войвода Доганхисар. Четата се оттегля към Марония и есента едва не става жертва на заговор да бъдат отровени от местния грък лихвар Калън (Дебелия) Тома, протеже на цариградския Али паша.
В 1875 г. първата схватка с потерите е на 20 март, в планината Св. Георги, Гюмюрджинско. Следват битките с турската полицейска и военна сила: на 9 май в планината Чаталтепе, Еноско, на 30 юни – при Бургасдере, Димотишко, на 20 август – в Имаретската кория, Гюмюрджинско, и десет дена по-късно – при Карабунар, Димотишко, където капитанът с 30 четници води бой с 500 души черкези, убиват юзбашията им и още 30 черкези. Бунтовниците дават трима убити и петима ранени. Петко войвода е ранен в ръката. След това, при село Кадъкьой, Джафер ага напада четата. По заповед на злополучния отровител Калън Тома в помощ му идва и 600 души войска от Мароня, която е там да го пази от дружината. Четниците разбиват Джафер ага, след бърз марш влизат на 11 май в Мароня, арестуват Калън Тома и няколко заптиета, изгарят лихварските му книги, раздават ценностите му на бедните и тържествено напускат града, като отвеждат пленените със себе си. Турската войската ги следва, без да смее да влезе в бой. Водят се преговори за размяна на пленниците срещу освобождаване на четирима четници, заточени на Кипър и хайдушки ятаци, ятаците са освободени и 4 заптиета са пуснати. Тъй като четниците остават заточени, лихварят и две заптиета са екзекутирани. През 1876 поради развихрилите се турски зверства при потушаването на Априлското въстание и последвалата дипломатическа активност, четата не предприема активни действия, за да не излага на тежка опасност беломорските българи.
През 1877 г. в планината Чобандаг, Дедеагачко, на 15 март е първото сражение между бунтовническата дружина и турците. На 13 юни, ден преди руските войски да форсират Дунава, при село Павлюкюпрюсу четата разбива един кърагаларин от Фере. Организираният в 1869 година отряд се включва в Руско-турската освободителна война (1877 – 1878). До края на годината четата има личен състав 300 души и активно действа в тила на турската армия, обезоръжава цели войскови части и пази населението от изстъпленията на „мажирите“ (дезертьори и бегълци). За по-малко от шест месеца бунтовниците водят девет битки с турските полицейски и военни части и установяват превъзходството си над тях.
следва продължение…