ГРУЗИНСКИЯ МАНАСТИР ВЪВ ВИЗАНТИЯ!

Историята на православното грузинско монашество е твърде малко разработена в науката, както въобще и цялата история на грузинската черква. На изследователят историята на това монашество предстои тежък и усилен труд от търсене и критическо взиране и анализ на ръкописните и печатни от различен род грузински материяли, в които се намират сведения относително тоя твърде интересен въпрос. Грузинските кодекси, що се намират в ръкописни сбирки в Тифлис, Петербург, Москва, Атина, Ерусулим и Синай още чакат своя специалист по въпросите из историята на иверското иночество. А след това прочутата грузинска летопис на Картлис Цховреба с нейните общи и частни източници, местната хроника и историческите паметници от последно произхождение, житията на грузинските светни, поклонническата литература, постановленията на грузинските черковни събори относително монашеството, многобройните гуджари и сигели, не много опазените устави на грузинските мънастири и описите на мънастирския инвентар, някои от паметниците на грузинското право, небогатият епиграфически материял, — ето групата печатни източници, от които може да се проучи миналата съдба на грузинското монашество. В тоя научен оборот необходимо е да се проследят и чуждите източници, в които са се запазили следи от отколешното величие на Грузия и нейните международни сношения с византийци, армени, сирийци, араби, перси, руси и др. Особено тесни исторически връзки Грузия е имала с Византия, която по своята култура в средневековната епоха е заемала централно положение всред всичките тогава в света господарства. Попаднала под просветителното въздействие на мощната Византия, Грузия и в черковния, и в гражданския си живот е възпроизвела много елементи на византизма, като ги е превърнала със силата на своя национален гений в своеобразна културна система, с явно определени признаци на иверизма. Частно за характеристиката на грузинското монашество съществена услуга може указа историята на византийско-източното иночество, идеалите на което напълно са били възприети от грузинските подвижници и присадени на родна почва. Атон, Цариград, Сирия, Ерусалим и Синай — ето главните византийско-източни школи за иверските монаси, дето са живели било в свои, или гръцките мънастири, ръководили са се от местните иночески устави, вниквали са, в поученията и наставленията на византийско-източните аскети, възприемали са техните идеи за значението на подвижничеството, неговите видове и реални начини на проява, а след това са разпространявали уроци от тоя черковен византизъм и в пределите на Иверия.
За състоянието на иверското монашество вън от Грузия, а именно в Светата земя, на Атон и на Синай, в руската литература вече са известни некои сведения.(1) За съществени към тях допълнения следва, според нашето мнение, да признаем и неотколе обнародвания на гръцки език устав на Григория Пакурияна или Бакурияна, даден на основания от него в 1084 г. грузински мънастир „Богородица Петрицонитисса“ или Бачковския, близо при Станимака в България.(2) Наистина, тоя устав е бил известен и по-рано(3), но в съкратен вид на новогръцки език, със съществени недостатъци в сравнение с оригинала, които недостатъци по неизбежност са били привнесени и в руския анализ на тоя устав.(4) Предвид на това, че в разпореждане на грузинолозите се намират само конспектните типици на мънастирите Иверски на Атон и тоя на Шатберд и уставите на Шио-Мгвимската лавра и Ваганския мънастир в Грузия, то се явява твърде интересната задача да се подложи на анализ оригиналният и пълния устав на знаменития във Византия грузински мънастир Петрицонитисса, който устав обстоятелствено ни запознава с вътрешното устройство на мънастиря, с бита и живота на иверските монаси вън от Грузия, устав достатъчно да пролее светлина за монашаството в пределите и на тая страна.
Ктиторът на мънастиря Петрицонитисса(5), Григорий Пакуриян, е бил известен в историята на Византия деятел в ХI век. Анна Комнин между другото казва, че той е произхождал от знатен арменски род.(6) Това свидетелство може да се признае за справедливо в тая смисъл, че Пакуриян е произхождал от погрузннени-армяно-халкидонити на Тао-Кларджетия(7), при всичко че сам той в мънастирския устав прямо нарича себе си грузин, та и мънастирът в чест на Богородица Петрицонитисса са основали изключително за грузински монаси(8), и поради това го и наричат иверски мънастир (μονή των ’βήρων.) Пакуриян е знаял добре армянски език. Уставът мънастирски е бил написан в три редакции: гръцка, грузинска и армянска, за да може подлинността на текста му да се запази в точност, да не може да се подвъргне на нежелателни за ктитора му изменения и да бъде понятен и на тия грузински монаси, които са били запознати по-добре с армянския език, отколкото с гръцки. Най-после и сам Пакуриян се е поднисал в подлинника на устава по-армянски(9), па и между неговите родственици монаси е имало армяни.(10) Бащата на ктитора, Пакуриан, достигнал видно и почетно положение при византийския двор, като се удостоил с титлата архонт над архонтите.(11) Той е умрял в дълбока старост, като е оставил двама непълнолетни сина: Григорий и Апасий и няколко дъщери.(12) Майката на ктитора (κατά γυναικείαν έςιν) всичкото си имущество, което й оставил мъж й, разнесла за прехрана и възпитанието на децата си и за прикя на дъщерите си. Сестрите на Григорий с време се омъжили за хора, които са живеели в различни места (έν διαφόροις χώροις), а братията останали сами да нареждат своята съдба.(13) Апасий получил при византийския двор чинът магистър, а в момента, когато Григорий нареждал устава за мънастира Петрицопитисса, него вече (Апасий) нямало между живите(14), но по завещанието, което наредил в полза на брата си, той оставил няколко имения(15), които Григорий дал в числото на мънастирските метоси. Що се отнася до Григория, неговата кариера била бляскава. Той бил образован, енергичен и умен човек, търсил щастието си в Армения, Грузия и Сирия, а след това се явил във Византия, дето със своите лични, големи и продължителни усилия и труд и без всякакво чуждо съдействие и посредничество, освен с Божията помощ и своите и на родителите си молитви, достигнал почетно положение и богатство.(16) При византийските императори Михаил VII (1071-1078 г.) и Никифор Вотаниат (1078-1082 г.) той бил войвода на Карс в Армения, в Теодосиопол (Ерзерум) и управител на Смолените в Македония. А когато пък Пакуриян указал съществена помощ на Алексия Комнена при завземането от последния на византийския престол (1081 г.), то новият император му дал длъжността велик доместик на западните школи (μεγας δομέστικος τής δύσεως), на чиято обязаност лежало висшето завеждане византийските войски в империята по европейския тогава ред. В тая си длъжност Пакуриян принесъл на Алексия много важни услуги и много спомогнал във военните успехи на императора.(17) Пакуриян паднал, като герой на бойното поле във войната с печенегите близо при Велиатов в 1086 г. Императорът горчиво оплакал смъртта на Пакурияна. когото той горещо обичал.(18)
Пакуриан построил своя мънастир през времето, когато бил велик доместик на запад. Тъй като уставът за мънастирьт бил написан в 1084 г. (6592) (19) наскоро след основанието му, (20) то и самата постройка на тая обител може да се счита към 1088 г., когато Пакуриян в длъжността си велик доместик на запада е живял в Одрин. Мотивите за устройството на мънастиря са обяснени от Пакурияна донякъде в предисловието, а най-вече в първата глава на типика. Те съдържат в себе си неговата искрена и дълбока религиозност и изтъкват желанието му да си има своя гробница за своите останки. На всеки християнин, пише Пакуриян в своя устав, и православен верующ, който е кръстен в името на Пресвета Троица. Отца и Сина и Св. Духа, е полезно и необходимо всякога да се смислява за общия на всички край, да се погрижи за денят на своята смърт, да очаква своето и на всички възкресение от мъртвите, като си размисля за страшното и грозно изпитание на праведния съд на Христа Бога нашего и Спасителя и за справедливото въздаяние всекиму според делата. За всичко това е необходимо с всичка сила да се помислим и погрижим, додето сме още в сегашния сн живот, и да се стремим да живеем благоразумно, за да спасим себе си от страшното и вечно наказание и от геенни огненной (к.пр.), за която говори Евангелието. Поради това всеки, за да представи Богу като откуп за душата си и изкупление за безкрайната благост и человеколюбие Божествени и достигне избавлението си от наказанието, трябва да прави според силата си добро и с подвизите си да се освободи от нищожните примки на дявола и достигне живота в бъдещия век. Като постъпваме по тоя начин, ний ще се удостоим да бъдем сънаследници и достигнем вечното блаженство заедно с Христа и получим отпущение на греховете си. Поради всичко това и аз, продължава Пакуриян, многогрешният и недостойният от детинството ми и до сегашното време на моята старост раб Христов, свободен и празен от всеко добро дело, освен една забрана в живота от истинската православна християнска вера, която аз съм приел по предание от едноезичния мой народ иверски, който съм съгласен в догматическото учение с православния ромейски народ и присъединен към великата Божия черква, аз отдавна се трудех, още когато бех на изток, а след това, проникнат от същите желания, бех и на запад, с една дума до последно време се старах да с градя прекрасния храм и при него убежище за монасите и гробница за грешното мое тело. Но поради многобройните извършени от мене грехове, световни суети и промени, вследствие и на моето преселване от место на место и привързаността ми към угода на живота, аз не можах да осъществя желанието на моето сърце. Обаче днес, и във времето на моята старост, и не по моето разбиране или знание, а по неизказаното человеколюбие и благост на Бога нашего, по безмерното негово милосърдие към мене недостойния, съвършено нищожния и последния роб на неговото царство, Господ ме удостои да се пробудя от дълбокия сън и безгрижността в живота, да си припомня за денят на моето отиване от тоя свят, да проникна с неизбежен страх в извършените от мене лоши дела и видя себе си със своите вътрешни очи празен и безучастен за всеко Богуугодно дело. — Това е и подбудило най-после Пакуриана да осъществи своето желание и въздигне мънастир.(21) На друго място в устава (22) Пакуриан казва, че построеният мънастир ще служи за гробница на него, а тъй също и пред Божиите очи ще бъде защита, избавление и спасение и за родния му починал вече брат Апасий, който тоже е пожертвувал своите владения за в полза на споменатата обител. Апасий в своето завещание, което оставил на брата си, е писал: „дето на моя брат ще бъде угодно да построи черква и мънастир, а при тях и гробница, в която да бъде погребен той, там нека бъде положено и моето тяло“. За да изпълни волята на брата си, който е умрял в Антиохия преди да бъде още построен мънастиря „Петрицонитисса“, Григорий е пренесъл тялото му с подобаещите се почести и е разпоредил и черковно да се поменува името му, като с това е изявил своята преданост и скръб по повод смъртта на брата си.(23). От това се вижда, че Григорий Пакуриан е бил син на своето време и общество, посред което е живял, защото въздигането на мънастири по подбуждения чисто религиозни и с прямо назначение да служат те и за семейни гробници на тези, които ги въздигат, е било характерно явление в черковния живот на средновековна Византия.